Първите писмени сведения за земетресенията на територията на страната се отнасят към I век пр.н.е. когато земетресение е разкъсало Чиракманското плато и погребало в Черно море античния град Бизоне (Каварна). За целия “досеизмологичен” период преди 1891 г., до нас са достигнали сравнително ограничен брой исторически хроники и документи, съдържащи главно сведения и описания за станали силни земетресения по нашите земи.

Началото на организирано и системно изучаване на земетресенията в България е положено през 1891 г. от акад. Спас Вацов, който се явява основоположник на българската метеорология и сеизмология. Той последователно осъществява разширяването на сеизмологичните изследвания в рамките на дейността на Централната метеорологична станция (Ц.М.С.) в София, която ръководи от 1890 г.

Най-важните моменти от развитието на сеизмологичните изследвания у нас могат да бъдат групирани в три основни етапа: Неинструментален етап (1891-1904 г.); Етап на начални инструментални наблюдения и научни изследвания (1905-1959 г.); Етап на разширяване на научните изследвания и модернизиране на наблюдателната мрежа (от 1960 г. до сега).

В състава на департамента е и бившата Централната лаборатория по сеизмична механика и сеизмично инженерство (ЦЛСМСИ), създадена през 1982 г. и провеждаща научни изследвания в областта на сеизмичната механика и сеизмичното инженерство с цел намаляване на сеизмичния риск при минимални загуби на социално-икономически ресурси, като ключов елемент от устойчивото развитие на национално и регионално ниво.